Sky, sea and me

Някой хора биха се оплакали от съдбата. Някой хора биха проклели Бога. Някой хора биха намразили тези, които не им дават това което искат. Но колко хора се замислиха какво са причинили на другите около тях? „Всичко се връща.” Закон, който никога не е нарушаван. Независимо къде сме, независимо живи или мъртви, пак си плащаме. Или роднините страдат наместо нас или просто ние си поемаме всичко. Само не разбирам защо хората се оплакват, когато дойде отровата. Само се питам защо не искат (да, те не искат, не че не могат) да изпият отровата. Плашат се от нея, опитват се да избягат и тя им се струва все по-горчива без да са я пробвали дори. Всъщност ... тя дори не е отрова. Самия им страх налива горчивив вкус в иначе не толкова горчивата напитка. Напитка е, не отрова, защото тя не убива. Пак си жив след като я пробваш, само дето тя е като удар от вътре. Ах, как ги боли... А може да не ги боли... Стига да не бягат. Стига да са готови да си поемат всичко. Но те все отлагат... и отлагат, и отлаг...

От думите изречени през топъл юни-заболя ме и днес аз пак една след друга слагам маски, все меня ги, украсявам с тях лицето мое и крия си горещите сълзи под ръждивата стомана. И как боли ме в тази тъмна нощ докат звездите греят ярко, а вятъра коси заплита, неволно, пред очите мои, само аз разбирам. Но все пак аз вървя, вървя, не спирам, усещам клони се заплитат, късат мойте дрехи, гледат алчно жива плът, докосват я и я съдират с сивите си пръсти, мъртви, а аз все опитвам се да им избягам ... и мисля че успявам. Да ме прощавате, че съм такава, но няма да се извинявам за думи речени от мен, а вий щом искате-мразете ме. Омразата ... не е за мен.

И пак останах в тишината, и пак останах в тъмнината сам-сама, а часовника зловещо ми тиктака в мрака, отброява всичките секунди мои, изчислява някак тъй синхромно, леко, нещо свое няма разлика във интервалите му точни само сивотата на безкрайното броене забелязвам и тишината ме поглъща цяла, само мислите разсейват ме от тишината наедно с часовника броящ миговете ми със някаква прикрита мярка.

Разбуди се от миналото стар приятел дълго нощувал в таванските стаи сред спомени. Забулен във прах от магия и шкафове стари посрещна ме той днес в топлата есен. Прегърна ме в свойте обятия прошепвайки нежно: „Отново съм тук.” Сърцето ми радостно празнува от днес, защото няма да пия кафето сама, преглъщайки трудно горчилката на деня. Щастлива съм, преизпълнена с милиони малки мечти, пъстри цветя разцъфват в сърцето ми. Днес се завърна най-добрият ми приятел: Любовта.

Помни, животът е красив. Дори когато ти се плаче. Или болката е прекалено голяма. Мисли, че в този момент се случва нещо прекрасно. Нищо че ти кървиш. Всичко лошо, което ти се случва е и за добро. Обичай с цялото си сърце дори това да ти струва скъпо. Всяка капка, всеки миг, който си подарил е важен. И независимо дали ще ти се върне или не тази обич...обичай. Всяко добро се възнаграждава. Винаги. Животът е много неща. Той е красив. Той е труден. Но в това се състои смисъла. Да намериш красивото след като си положил усилия. Понякога...всъщност доста често ни боли. Но ти не мисли за това. Заслушай се. В природата, в щурците, в тъмната нощ от кадифе, затвори очи и забрави. Почувствай как далечна вълна те отнася от света и те превежда край многобройните светли звезди. Не тъжи. Всичко минава. Усмихни се. И си кажи, че живота Е хубав. Обичам те. Ако искаш и ти обичай. П.С. Последните две изречения не са за определен човек. Те са за всички, които го прочетат.